Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2017 13:14 - ЗАКЪСНЯЛО ПРОСВЕТЛЕНИЕ
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 252 Коментари: 0 Гласове:
1




ЗАКЪСНЯЛО  ПРОСВЕТЛЕНИЕ

 

          Обикновено, като загубим нещо разбираме, дали е било ценно за нас.

   За да се пенсионира, бяха нужни още три години на журналиста Жоро Пеев, но точно тогава стария собственик продаде вестника. Съвсем скоро бяха празнували петдесет годишен юбилей, но това не попречи изданието да се превърне в поредната придобивка на една доста съмнителна медийна група. Притежаващи банка и няколко печатни издания, новите собственици се славеха с връзки във върховната власт. Бяха арогантни новобогаташи, със съмнителен произход на капитала си, алчни и много безскрупулни. В една понеделнишка сутрин, преди планьорката, ненавършилия тридесет години нов шеф спря Жоро Пеев в коридора, като го хвана за ревера на сакото:

-         Няма смисъл да влизаш!

-         Защо? – учуди се старият журналист.

-         Защото си уволнен! – небрежно уточни младокът.

-         Как така? Без предизвестие, без повод …? – повдигна рамене Жоро и почувства, как странно му олекват краката.

-         Не се вместваш в новата концепция на вестника!

-         Ха! – със свито сърце промълви журналиста – Само преди два месеца получих приз, за най-добър областен журналист! Как така, от една страна съм най-добър, а от друга вече не ставам?

-         Както щеш, така си го обяснявай! Щом ти казвам, че нямаме нужда от теб, значи няма какво повече да коментираме! Вестникът е частна собственост и ние преценяваме, как да го управляваме, кого да назначаваме, кого да уволняваме и прочее…! Ясно?

-         Когато аз съм писал статии, ти още не си бил в проект, …. момче! – тъжно отрони Жоро и тръгна да си събира нещата.

 През следващите дни уволненият журналист трябваше да се регистрира в бюрото по труда, да чака на безсмислени опашки, да се обяснява на бездушни бюрократи и да се чувства едва ли не като отпадък, в една сбъркана държавна система. Беше му обидно и болно, защото почти тридесет години бе работил с желание, а накрая просто го бяха изритали, без да кажат дори едно „благодаря“! Той отдавна се бе развел, живееше сам и отдаваше всичко на вестника, затова сега имаше усещането, че света бе свършил безвъзвратно.

     Следващият понеделник по навик Жоро се събуди по-рано. Избръсна се, закуси и излезе на разходка из града. Денят бе слънчев, ветрецът подухваше приятно, а по улиците се виждаха предимно майки с деца и пенсионери. Жоро не отиваше никъде, не бързаше както обикновено и се наслаждаваше на споходилото го неочаквано спокойствие. – „Кой знае? – помисли той – Тези тиквеници от управата на вестника може дори да са ми направили услуга с това уволнение?“ Напоследък все не му стигаше въздуха и усещаше неприятни бодежи в гърба. Личният му лекар го прати при кардиолог, който не се изказа особено ласкаво за сърдечно – съдовата му система. В крайна сметка здравето му бе по-важно от работата и всички суети наоколо. Така, скитащ се безцелно, той стигна до едно кафене в градската градина. Направи му впечатление лъскавото „Бентли“, спряно встрани от заведението. Както винаги, за богатите в държавата не важеха забраните да влизат в една площ като градината, предназначена по принцип за пешеходци. Той седна на маса отвън и си поръча чаша чай. Докато разсеяно гледаше наоколо, край него минаха двама изискано облечени мъже. Единият го позагледа, забави крачка и спря. Обърна се и като посочи с пръст към него запита:

-         Жоро Пеев?

-         Да! – учуден се надигна журналиста. Не познаваше този явно богат човек, който пристъпи към него и се засмя:

-         Много бързо забрави „Нов глас“, Жоре!

  Едва сега, по гласа журналиста позна кой е пред него. Бившият собственик на вестника, на който Жоро бе главен редактор преди доста години, бе отслабнал и незнайно как плешивата му глава се бе покрита с гъста коса.

-         Петров, шефе! – възкликна журналиста – Как да те позная, като съвсем си се променил? Хората остаряват, а ти си се подмладил!

-         Да, не се оплаквам! – смигна свойски бившият му шеф. Той отпрати другия мъж към колата и седна при Жоро. Започна да го разпитва за едно – друго и като научи, че преди седмица е бил несправедливо уволнен, се засмя.

-         На мен не ми е смешно, шефе! – свъси вежди журналиста – Още не мога да дойда на себе си! За мен света сякаш свърши! На тази възраст вече никой не би ме взел на работа!

-         Защо да не те вземе? Ти си добър журналист!

-         Това е без значение!

-         От значение е, приятелю! Точно затова аз ще те взема на работа! – тупна с длан по масата Петров. – При това ще ти дам възможност, да се върнеш в стария си вестник, като главен редактор!

  Журналистът тъжно поклати глава:

-         Не разбираш, че тези копелета сега са собственици! Те колят, те бесят и няма как да им повлияеш!

-         Те са само пионки, които ние местим, Жоре! Вярно, дали сме им известна власт, но когато става въпрос за важни решения, ние имаме думата, а те изпълняват! Ясно?

  Журналистът повдигна несигурно рамене, без да отвърне.

-         Значи, утре сутринта в девет отиваш във вестника и заемаш кабинета на главния редактор! Разбра ли ме?

-         Абе, ….. те в сградата няма да ме пуснат, ти в кабинета ме караш да влизам!

-         Слушай, Жоре! До сега някога лъгал ли съм те за нещо? Давал ли съм ти повод, да се съмняваш в думите ми?

-         Не.

-         Тогава направи, каквото ти казвам и толкова!

-         Добре! – омърлушено се съгласи журналиста. Петров му стисна ръка за довиждане, качи се „Бентли“ – то и изчезна. Целият ден след това Жоро премисляше, доколко са възможни твърденията на бившият му шеф. Все пак реши да опита и когато на следващата сутрин застана на входа на сградата, където бе вестника, изобщо не се учуди, че не го допуснаха вътре.

-         Виж, момче! От днес аз трябва да съм новият главен редактор! – опита да обясни миролюбиво журналиста, но това само предизвика иронична усмивка у портиера.

-         Може би си купил вестника, а? Я чакай да се обадя на шефа, да дойде, да те види и да се посмее! – той позвъни и след малко при тях слезе арогантния младок, който бе изритал Жоро Пеев от работа.

-         Какво казваш? Че от днес си главен редактор?! А може би искаш да заемеш и моето място? Да станеш управител, а? Я да тръгваш на преглед при психиатър, докато не съм ти сритал пърдялника! Ей, че откачалник, ама!

 Унизен до дъното на душата си, Жоро се обърна, за да си ходи. Тогава видя застаналия встрани от входа Петров, който бе слушал целия разговор. Той се усмихна, прегърна през рамо стария журналист и каза:

-         Всъщност, това никак не е лоша идея! Да съвместим двете длъжности в една, ще е практично от гледна точка икономия на средства, а от друга страна един кадърен управител ще бъде от полза на всички! …. Свободен си, момче! Върви при твоите хора! Те ще се погрижат за теб! И ….. веднага освободи кабинета, за да може новия главен редактор и управител да се настани там!

-         Ама, защо така, г-н Петров? Това няма да се хареса, …. знаете къде!

-         Ти да не си въобразяваш, че ме интересува, дали твоите хора ме харесват или не? Нали знаеш, кой кара влака? Мислех те за по-печен, но явно съм се лъгал!

-         Простете, г-н Петров! – преведе раболепно гръб младокът – Веднага ще изпълня указанията Ви!

  Ошашавеният портиер се дръпна встрани и кой знае защо козирува, когато край него мина бизнесмена Петров.

-         Не на мен, на новият управител ще козируваш от днес нататък! Защото от него зависи, дали ще останеш на работа или не.

  Портиерът послушно кимна и за Жоро Пеев животът започна отново. Той влезе в новия си кабинет, разлисти настолния календар и въздъхна. Бе реабилитиран по възможно най-добрия начин, но кой знае защо не се радваше. Бе станал началник чрез чужда протекция, а не заради труда и таланта си, вложени в този вестник. Всъщност, по какво се различаваше самият той, от младока, когото току що бяха изхвърлили? Схемата бе дълбоко опорочена, защото така всеки можеше незаслужено да заеме определен пост и да причини повече вреди, дори от най-некадърния служител. Жоро Пеев стана, разходи се из кабинета и така, крачка по крачка разбра, че дори нещата които си струват, понякога олекват и се обезценяват. Спомни си, колко безумно влюбен бе в жена си, преди да разбере след сватбата, че тя вече бе спала с друг. Спомни си, колко много вярваше на приятеля си в казармата, преди да разбере, че е предаден от него, само за някакви три дни домашен отпуск. Спомни си и други свои грешки и разочарования, а когато му загорча в устата и душата, пред него изплуваха сините очи на сина му, от няколко години вече живеещ и работещ с цялото си семейство в Дания. Като идваща от далеч светлина, до него стигна мисълта, че не висок пост или много пари биха стоплили душата му. Само простичката, човешка любов към най-близките му имаше значение и към нея трябваше да се стреми, с цялата си същност. Той усети този стремеж като желание да стигне хоризонта, но стаята изведнъж се завъртя и журналиста разбра, че е преминал отвъд този и всякакви други хоризонти. В отворените му очи остана тържеството, достигнато от единственото просветление, което бе стигнало до него прекалено късно …!

                                                                             Красимир  Бачков

 




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 866109
Постинги: 776
Коментари: 637
Гласове: 1247
Архив
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031