БЕЗ МНОГО ПРИКАЗКИ
Оказа се, че тия които трябваше да водят народа са крадци и предатели! Разбра се, че светите отци са предали Христа, далеч преди да изтъргуват вярата на енориаршите си! А накрая излезе, че и тия обикновени хора от градовете, и селата не струват пет пари…! Държавата бе продадена, продънена и почти загубена вече! Само инерцията я влачеше нанякъде, но в никакъв случай напред, нито нагоре, както обичат да казват футболистите…!
И в един тъжен ден се срещнаха двама души. Един мъж и една жена. Запознаха се в един сайт от интернет, както го правят почти всички напоследък. Само, дето сайта не беше за запознанства, а за поезия. Срещат се всякакви луди и дори такива, които харесват поезия. Започнаха да си чатят, а по-късно дори да се чуват по телефона. Допаднаха си. Това, че бяха на разстояние от много километри един от друг не беше проблем. Те можеха да се срещнат когато и да решат, но ги спираше друго. Мъжът бе почти два пъти по-стар от жената и на всичко отгоре обвързан. Тя не желаеше да му разваля семейството, а той не желаеше неговото щастие да е за сметка на най – близките му. Ситуацията бе патова и изход не се виждаше отникъде. И понеже от ден на ден все повече се приближаваха един към друг, а това не водеше към нищо добро, тя замина…. Отиде толкова далече, че да не могат да се срещнат, ако импулсивно тръгнат един към друг. Тя смяташе, че така е правилно, а той не успя да я задържи. И двамата знаеха, че са родени един за друг, че ако не в тоя, в някакъв друг свят ще се срещнат, но това ще е неизбежно като смъртта, а защо не и като живота! И се оставиха на вълните на времето, а то ги влечеше към гибел. Течението му бе силно, а надолу имаше прагове, след които висок водопад. Стигнеха ли до водопада, всичко свършваше…!
Мъжът бе свикнал цял живот да взема решенията си сам. Понякога грешеше, друг път намираше верния път, но никога не оставяше нещата в ръцете на случайността. Ако всичко бе нормално в държавата му, ако работата, ако хората край него бяха нормални, едва ли щеше да пристъпи към жената. Обаче всичко край него потъваше като в блато, надеждата се бе скрила някъде и само отчаянието го блъскаше от всички страни. Затова той реши да стигне до жената, а за това, какво ще се случи после, дори не помисли. Той действаше интуитивно, воден само от сърцето си. Вече му беше все едно, защото знаеше, че накрая ще го разбие. Тръгна към любимата си, както се тръгва на война. Прескочи всичко, което го задържаше в баналния свят и се устреми към края. Знаеше, че е обречен на любов…..! А тя от своя страна бе изпаднала в несвяст и тръгна към него.
Когато двамата се срещнаха, не можеха да повярват, че е истина. Душите, ръцете и устните им се сплетоха, и не чувстваха нужда да дишат. Дишаха себе си, дишаха невъзможното си бъдеще и всичко хубаво и лошо, което никога нямаше да им се случи заедно. Те се бяха събрали в едно и нищо друго вече нямаше значение.
После се разделиха. Беше логично и очаквано. Беше тъжно. Но краят все пак беше щастлив, защото от срещата им, тя бе понесла един нов живот в себе си. Щом любовта бе успяла да продължи с живот, сигурно и държавата щеше да намери изход от блатото. Важно за всички читави хора бе, да не чакат някой или нещо да им посочи път към светлото, а сами да тръгнат към него! Защото всеки от нас носи светлината в себе си, а за да се стигне до другата светлина, трябва да се тръгне…! Без много приказки, само с шепа надежда и пълна с добрина душа! Останалото ще е хубаво! Дори по-хубаво, отколкото можем да си представим! Всичко зависи от нас…!
Красимир Бачков
