ЕДИН  ГРЯХ  НЕ  СТИГА

    Чистото юлско небе бе с цвета на очите на Лидка. В него някак отчаяно жареше следобедното слънце. Малкото хора на дивия плаж, се бяха притулили на сянка под чадърите си. В морето не се къпеше никой. Мартин прекара леко длан по бедрото на момичето. Тя отвори очи и унесено го изгледа:

-         Пак ли?

-         Защо не! – отвърна той. Тя се надигна бавно и разтърси червената си буйна коса. С изящна походка закрачи към водата. Морето я пое с желание и скоро се виждаше само главата и. Мартин я последва. Още от плиткото се хвърли и заплува мощно към нея. Тя го чакаше с доволна усмивка. Обгърна с ръце мокрото му тяло и го целуна. Устата и бе сладка като ягода. Той я прегърна силно, повдигна я и като дръпна банските да не му пречат, влезе в нея. Тя въздъхна гърлено и сама започна да се движи нагоре – надолу. Любовта във водата, ги правеше част от големите неща край тях – морето, небето, земята и това полудяло от желание слънце.

-         Братовчедке! – впи устни в една от гърдите и той.

-         Братовчеде! – отвърна дрезгаво тя и помоли – Свърши в мен, Марто! Моля те!

-         А после? – в един миг станаха сериозни очите му.

-         Така или иначе, ще се омъжа за Раев! Нека ми остане поне нещо от теб!

-         Като в бразилска сапунка! Ами ако .......детето? Все пак сме близки роднини!

-         Не мисли! Всичко ще бъде о,кей! Луда съм по теб, Мартине! Като не можем да сме заедно, поне едно дете ми направи!

-         Знаеш, че е опасно! Може да стане някакъв урод!

-         Няма! Ще бъде силно и умно като теб! Урода е Раев!

-         И хубаво като теб! – допълни Мартин и изля лудото си желание в нея. До вечерта, те се любиха още няколко пъти.

      До сватбата през миналата неделя, те дори не се бяха виждали. Тогава с голяма неохота, Мартин се съгласи да придружи родителите си, може би защото нямаше какво друго да прави. Женеше се синът на техен роднина, а поканените бяха тесен кръг, близки на семействата. Ресторантът където щеше да е празничният обяд, бе на брега на морето, скъп и доста стилен. На паркинга Мартин с усмивка преброи, украсените с шарени балончета коли. Бяха седем баровски джипа, девет „Мерцедеса” и две „Ауди”. Само неговата стара „Алфа Ромео”, не се вписваше в пейзажа от снобски возила. Всъщност всичко бе нормално за времето си – техните роднини имаха малка фабрика за мебели и се водеха състоятелни хора, а родителите на булката бяха лекари в столицата. Както казват хората – „Пари при пари отиват”.

   В ресторанта настаниха роднините на булката от едната страна, а роднините на младоженеца – от другата. Така на масата срещу Мартин, се случи негова първа братовчедка, която го изгледа доста заинтересувано, като ги запознаваха. Придружаваше я около четиридесет годишен мъж, с остра като четина коса и много скъп костюм „Армани”, както по-късно поясни самият той. Беше главен експерт в някакво министерство и отскоро бе сгоден за братовчедка му.

-         А аз съм обикновен лентяй! – представи се с нахална усмивка Мартин, но майка му овладя веднага положението:

-         Не го слушайте, г-н Раев! Той нарочно така се шегува! Синът ни завършва магистратура по биотехнологии в щатите. Сега е тук, за да си почине малко през лятото.

-         Минути за реклама! – прекъсна я Мартин – Аз съм само един беден студент. Дори работя, за да се издържам!

-         Но имаш и стипендия за отличен успех! – не се предаваше майка му.

-         Тя не стига за нищо, мамо! Отличниците са тук, в България! Виж техните коли на паркинга, виж моята! За дрехите да не говорим! Има разлика, нали?

-         Има, но тя е в твоя полза братовчеде! – засмя се хубавицата отсреща – Пред теб има толкова много неща да постигаш, че винаги ще ти е интересно! А животът на г-н Раев е уреден за три поколения напред. Пълна скука!

-         Но ти избра скуката все пак, красавице?! – завъртя годежният си пръстен експертът.

-         Знаеш защо! – потъмняха иначе сините като незабравки  очи на момичето.

-         Да, знам! – присви очи Раев – Остана да го разкажеш на целият си род!

-         Та те всички са в час, бебчо! – изсмя се глезено Лидия  и като глътна наведнъж виното от чашата си, предложи:

-         Братовчеде, ще ме поканиш ли на танц? Моят бебчо не танцува, а ние бедните студенти трябва да се подкрепяме, нали?

-         Става! – надигна се Мартин и двамата се включиха в кръга на танцуващите двойки. Без особени задръжки Лидия обясни, че да не влезе в затвора заради някаква фалшификация, баща и бе задлъжнял на Раев. Когато обаче експертът я видял, предложил дъщерята да стане разменна монета, срещу големият дълг. В семейството дълго го обсъждали и накрая на нея и писнало. Така или иначе нямала приятел, защо пък да не помогне на родителите си! Скоро се сгодили и някъде около Нова година, решили да се женят. Раев бил много богат, защото техните били отдавна във власта и в мътните години на прехода, успели да се замогнат неимоверно.

-         Значи си се продала, братовчедке? – уточни Мартин безцеремонно, а Лидия отвърна, сякаш не се отнасяше до нея:

-         Така излиза. Но ми е все тая! До сега не съм се влюбвала, а вече съм на двадесет! И нали, за да си уреди животът прилично у нас, едно момиче рано или късно, трябва да се продаде?

-         Задължително ли е?

-         Ха-ха! Задължително е да ме целунеш веднага! – глезено го изгледа тя.

-         Ей! Палавнице! А годеникът ти?

-         Той няма да ни види! Ела зад колоната! – изтегли го тя  зад една от масивните колони на ресторанта и впи устни в неговите. След къса, но много страстна целувка, те  продължиха да танцуват, а Мартин не се стърпя:

-         Ти да не си нимфоманка, братовчедке?

-         Съм! – усмивката и блестеше от невинност и чистота – Ако искаш да знаеш, за пръв път аз целувам някого! Ти направо ме омагьоса!

-         А това, че сме братовчеди? А Раев?

-         Условности без значение! Ти не разбираш ли, че аз за пръв път си харесвам някого, глупчо? Възползвай се!

-         Как?

-         Излез след малко от ресторанта и иди за нещо до колата си! Аз ще дойда след теб.

-         И какво ще стане?

-         Много питаш! – постави длан на устата му Лидия.

       След половин час, те за пръв път се любиха в старата му „Алфа Ромео”,посред бял ден на паркинга. Черните лъскави возила край тях не одобряваха тая безумна любов, но ги прикриваха за всеки случай.

      Три месеца по-късно, излизайки от университетската библиотека в Атланта, Мартин се препъна, гледайки към едно момиче. Подпряна на една пейка, пред него стоеше невъзмутима Лидка и се усмихваше. Двамата постояха безмълвни един миг, после като тласнати от велика сила,  се хвърлиха един към друг. Прегръщаха се и се целуваха, без дори да се сетят за хората наоколо. А американците, като тактичен и възпитан народ, само се усмихваха и отминаваха по пътя си.

-         Как така? Защо си тук? – като се успокоиха малко, запита Мартин.

-         Всяко бебе трябва да си има баща! И по възможност – неговият!

-         А Раев? А вашите? И защо не ми се обади, че идваш?

-         Знаеш ли, Марто! Аз се мислех за грешница, но през тия три месеца до сега разбрах, че в сравнение с Раев, съм невинна като хлапе от детската градина. Просто бе задължително, да сторя още един малък грях и да избягам от него.  Обичам те, братовчеде! Това също ли е грешно?

-         Не знам, слънчице! Ако е така и аз не съм праведник.

      Двамата дълго стояха един срещу друг, гледаха се с любов в очите, а когато тръгнаха прегърнати по улицата, слънцето с последните си лъчи ги погали и прости всичките им минали и бъдещи грехове.

                                                                          Красимир  Бачков