СЛЪНЦЕ ЗА ДВАМА
Млад и глупав, преди двайсетина години вярвах във вечната любов и се стремях към нея с всички сили. Бях непоправим романтик – идеалист и когато днес прехвърлях през ръцете си стари и ненужни вече вещи, отворих страниците на червена тетрадка с твърди корици. Зачетох какво съм писал тогава и ми стана тъжно. За мен, за любимата с която сме вече разделени и за нашите две, вече пораснали слънца. За грешката, тревопасно да се влюби в хищник, с всички последствия от това.
Ето какво бях написал през онова далечно, сякаш сънувано в пролетна нощ време:
- Ела с мен, Слънце! Зарежи тоя шибан град и скапаната си работа, и тръгни с мен! Двамата ще бъдем щастливи!
- Къде ще ме заведеш? Какво ще правим заедно? С какво ще се занимаваме и как ще преживяваме?
- Не е важно къде ще стигнем, важно е да вървим на някъде! И да сме двамата! Тогава всичко ще има смисъл. Дори няма защо да си губим времето в тая измислена наша държава. Тук всичко се руши! Като след буря е! Трябва да си намерим тихо пристанище и да спрем там. Да свием гнездо. Така правят птиците.
- Но ние не сме птици!
- А какви сме?
- Хора сме. Стъпваме по земята, а птиците летят.
- И аз летя! Като те гледам, като слушам гласа ти, като те галя и особено като те целувам, се превръщам в птица и политам!
- Защото си влюбен!
- А ти не си ли?
- Да, но само това не стига!
- А какво още искаш?
- Не знам. Трябва ми сигурност. Трябва да съм спокойна. Тогава ще бъда твоя!
- Не ми ли вярваш?
- Вярвам ти. Но това не е достатъчно!
- Защо? Аз съм силен и мога да правя много неща! Мога да работя здраво, да печеля пари, да те защитя от всичко лошо на земята! Готов съм да се бия с всеки за теб и знам, че ще го победя! Защото те обичам! Защото ти си моето слънце, без което просто не мога!
- И ти си слънце за мен, но ...!
- Стоп! Стига! Винаги казваш „но” и се чувствам като онзи беден момък от приказката, дето все постига непостижимото, и все нови и непреодолими пречки се изправят пред него. А царската дъщеря остава далечна, като слънцето на небето. Аз те искам тук и сега! Иначе ...!
- Иначе какво?
- Иначе ще умра! Без моето слънце ще е толкова тъмно, че ще се загубя. И ще съм никой. Ти искаш ли това?
- Искам да се гордея с теб! Да си най-добрият! Да си най-силният, най-богатият и успелият от всички! Да ме разсмиваш винаги като ми се плаче и ...!
- И какво още? Само кажи какво искаш и ще го имаш! Аз мога всичко!
- Знам, глупчо! Затова искам слънце за двама! За нас двамата! Да си направим слънце в което аз ще виждам теб в него, а ти мен. Искам дете! Искам слънце, което да ни грее и след като изстинем от магията! Но за това трябва не да летиш, а да си стъпил здраво на земята. И да можеш много да носиш. Да държиш мен и нашето слънце на ръце и да не ти тежим! Да ни пазиш и да се грижиш за нас! Разбираш ли?
- А тогава няма ли да обичаш нашето слънце, повече от самия мен?
- Разбира се, че ще го обичам повече! И ти ще го обичаш повече, отколкото мен. Нали в това е смисълът да имаш дете!
- Хм! Кой знае! Може и да си права. Макар, че ще стане доста населено със слънца!
- Няма да стане населено! На всеки двама влюбени, се пада поне по едно слънчице! То ги топли, то ги събира и осмисля живота им! Другото е лъжа!
- А ти съвсем сигурна ли си в това? Не избързваме ли малко?
- Знам го, още от преди да съм се родила!
- Тогава да тръгваме!
- Пак те питам къде?
- Знам едно градче в България, където прекарах най-прекрасната седмица от детството си. Тогава бях малък, родителите ми не бяха още разведени и кой знае защо и как, се чувствах много щастлив. Имах семейство тогава! На тръгване си взех едно камъче от там, за да ми напомня, че има и хубави моменти в тоя живот. Виж, още го пазя това камъче! По-рано тайно съм си мечтал, да живея в това градче, в мой дом, с моя жена и дете. Да си върна отново щастието! Да обичам и да ме обичат истински! Как мислиш, ще стигнем ли до там двамата?
- Да Слънце! Сега вече мога да тръгна с теб! Щом имаш цел, няма начин да не стигнеш до нея. Аз ще съм с теб и ще ти помагам!
- Ти дойде, любов моя!
- Обичам те ...Слънце!
След целия наивизъм на написаното, сега се чувствам едва ли не като динозавър. Кален в битки и много болка тревопасен динозавър. Защото въпреки застрашителния си вид, аз така и не станах хищник, така и не се научих да пия чужда кръв. Продължавам да паса трева и само ръмженето ми от време на време, смущава успяващите хищници наоколо. За тях аз съм рядък изчезващ вид, срещу когото е по-здравословно да не застават. Защото съм различен от тях и просто не ме познават. Аз се усмихвам спокойно, защото от историята знам, че за да не изчезне видът ти, трябва да го продължиш. И така, аз ръмжа отпред, а зад гърба ми моята нова динозавърка храни малкото ни слънце за двама. И така ..... животът си продължава.